Ако някой се е чудил дали българският футбол може да падне още по-ниско – отговорът дойде бързо, ясно и болезнено. Две поредни загуби на националния отбор показаха, че „дъното“ за нашия футбол всъщност е бездънна яма. А начело на всичко това – с горда осанка и тежък поглед – стои Георги Иванов – Гонзо, човекът, който успя да превърне отчаянието в официална политика на БФС.

Когато Гонзо пое президентския пост, имаше надежда – или поне някои наивници вярваха, че ще има. Но вместо промяна, видяхме същото познато безсилие, гарнирано с легендарни оправдания. България вече не губи мачове – тя участва в комедийни спектакли за чуждестранна публика. Нашите футболисти приличат повече на статисти в пиеса, отколкото на национали.

А Гонзо? Той стои с каменно лице, като че ли националният отбор е негов личен враг, който нарочно го саботира. Всъщност, ако гледаме резултатите, може и да е прав – отборът сякаш играе само за да му подкопава авторитета. Но честно казано, какво авторитетно има в човек, който е „лице“ на една институция, превърната в символ на провал?

Феновете не искат чудеса – искат поне малко надежда. А вместо това получават Гонзо, който по време на мач изглежда така, сякаш е попаднал случайно на стадиона и се чуди защо хората тичат по тревата.

Истината е проста: България не просто няма футбол – България има Гонзо. И докато БФС е в ръцете на такива „величия“, единственото, което можем да очакваме, е нови унижения, нови „исторически“ загуби и още едно „светло бъдеще“, обещано от поредния президент.

Ако Гонзо беше филм – щеше да е трагикомедия. Ако беше книга – щеше да е наръчник по това как да унищожиш футбола на една нация. Но за съжаление, Гонзо е реалност. И тази реалност ни боли повече от всяка загуба с 0:3, 0:4 или колкото там реши следващият противник.

Източник: www.plovdivsport.info